Един ден на клошаря през погледа на бездомното куче

Малко преди полунощ...
Двамата бродят из тъмните улиците на града, а часът е... малко преди полунощ. Обикновено се ориентират за времето по уличните часовници и засиленото усещане за глад рано сутрин и късно вечер. Всъщност това усещане при тях е постоянно – така че често астрономическото време няма значение за тях. То се измерва в разстоянието от последната до следващата порция храна. Тази вечер двамата търсят подслон до сутринта.

Това са те – клошарят и бездомното куче. Той е дрипав и единственото му имане е един мръсен чувал, в който събира хартиени отпадъци или просто отпадъци и малкото старо касетофонче, което беше намерил отнякъде. А кучето го следва навсякъде. От време на време клошарят му дава нещо за ядене и това е достатъчно за кучето да остане с него.

Ретроспекция...
Неопределени образи се движат нависоко, динамика и забързаност, която не може да бъде уловена. Цвят след цвят – зелено, жълто, червено, бяло. Искрят и блестят опаковките на града. Обувки – лачени и скъсани, високи и ниски, кафеви, черни и малко бели. Настъпват се двама, ходещи в една посока. Поглед нагоре – крака, ръце и преминаващи глави. Стоп! Тълпата.

Но то не разбира нищо за тълпата. За него тя е просто обувки, крака, ръце и летящите глави на забързаните граждани. Това което то не вижда е цвета. Не разбира опаковката на града – не разпознава цветовете и крещящите образи. Кичът е далече от него. Не му е дадено да го вижда. Хората казват, че е далтонист. И са прави. Моят герой – кучето е далтонист, но не знае, че е такъв.

Изниква образ тихо тътрещ се по земята. Миризма на неопределено, но различно от тълпата. Той ходи невзрачен, а сякаш тълпата му дава път. Не казва: „Минете”. Просто се отдръпва рязко, присвивайки вежди и запушвайки нос, докато отминава той – клошарят със своите миризми и багажи и едно малко старо касетофонче.

Преди много време. Не се знае колко много. За кучето времето не се измерва в дни, а в различните случки с клошаря. Преди много време, когато беше гладно, една сутрин, кучето се въртеше около опашката от хора пред една закусвалня. Приведен човек му хвърли хляб, а след малко пак, и пак. Кучето последва човека и беше с него през деня. То не приемаше клошаря като останалите хора от града. Дори не знаеше, че е клошар. Важното беше, че можеше да го следва и да се храни от храната му.

За клошаря кучето стана приятел и верен другар. Говореше му, когато беше тъжен и сам. А за кучето, клошарят стана спътник. То имаше полза от него и остана вярно на своя стопанин. От тогава кучето следваше спътника си постоянно.

Докато не се срещнаха те – очите на клошаря с очите на уличното куче. Тогава става ясно за клошаря, че кучето е далтонист и не вижда цветовете. Не му е дадено да вижда цвета на човешкото лицеприятие, с което хората преценяват, приемат или отхвърлят другия. Цветът на суетата е непонятен за уличното куче. То не вижда тези цветове. От този момент моят герой става най-добрият приятел на клошаря от улиците и кръстовищата. Кучето го следва навсякъде и има за какво. Често получава по нещо от спътника си, не остава съвсем без храна. Така разбираше живота.

Тази нощ, малко преди полунощ...
Тази нощ в близката улица се чуват странни звуци – някакви викове и удари, и счупване на стъкла, и бързите стъпки на тичащи хора. Кучето и клошарят не разбират какво става, но след като мястото остава пусто, двамата се настаняват близо до счупените стъкла по земята. Тук е тъмно, тихо и някак скрито. Добро място за тях да пренощуват.

Работният ден или по-скоро- обиколката...
Започва обиколката за кучето и работният ден за клошаря. Заедно двамата обикалят кофите за боклук. Този ден е щастлив за кучето. Клошарят, ровейки в боклука с куката, която има за това, открива не само хартиени отпадаци, но и храна. Не знае точно каква е и откога, но е храна.

Кучето така и не разбира какви са тези странни хора. Те са толкова много за него, повече от глутница кучета. Много са и са с вдигнали плакати, викат и обикалят града. Толкова е шумно и неспокойно, че то неотлъчно следва своя спътник. От радиото на клошаря се чуват обедни новини и колко мащабна за цяла България е стачката на учителите. За него отново става ясно какви са тези хора, не че това го засяга. В бързината на деня се появяват и репортери, оператори и камери, които за кучето изглеждат заплашителни, дори повече от вдигната насреща му тояга. Те бързат да отразят събитието, а двамата скитащи се другари, се запътват към следващата кофа за боклук.

Очите на кучето засичат странните обекти с камери и микрофони – това е само пейзажът.

Привечер...
Минават покрай статуята наречена «Света София».

Неразбираема, висока, бездиханна статуя. Празна и куха. Очите й нямат какво да дадат – само две дупки. Моят герой не разбира какво е статуя, но разбира, че в това «нещо» няма живот и дихание и знае, че нищо не може да му даде – и не само на него... Сега е студено и вали дъжд...

Късно вечерта...
Вече е тъмно. Вятърът се усилва. Чува се шум от хвърчащи ламарини. Чуват се гръмотевици, виждат се светкавици. Започва да вали дъжд. В близка улица до статуята беше вчеращния им заслон. Те бързат да отидат на същото място. Сега там група наркомани пушат. Кучето не знае какви са и какво правят, но клошарят променя посоката. Той не се плаши от групата младежи, нито пък те приемат кучето и клошаря като странни обекти. Дори не ги забелязват. Клошарят тръгва да търси друго място.

Скоро кучето вижда пред себе си нещо огромно – Националния дворец на културата. Разбира се, за него това не означава нищо, а изглежда и за клошаря. Двамата влизат в подлеза на НДК. Там има място за тях тази нощ. За кучето важното е, че няма да е мокро и докато неговият спътник спи, то отново ще разрови скъсания му чувал, за да изяде останалите къшеи от деня. Така прави всяка нощ. Това и го задържа при клошаря. Той е неговия спътник.

То е далтонист. Има спътник и сигурен източник на запаси. По него се ориентира за света, макар че нищо не знае за големия свят, освен за този на клошаря. Това му е достатъчно.

Малко преди полунощ...

Текст: Станислава Л.