U2 - Where The Streets Have No Name

I want to run

I want to hide

I want to tear down the walls

That hold me inside

I want to reach out

And touch the flame

Where the streets have no name

I want to feel, sunlight on my face

See that dust cloud disappear without a trace

I want to take shelter from the poison rain

Where the streets have no name

Where the streets have no name

Where the streets have no name

Were still building

Then burning down love, burning down love

And when I go there

I go there with you...

(its all I can do)

The cities a flood

And our love turns to rust

Were beaten and blown by the wind

Trampled into dust

Ill show you a place

High on ta desert plain

Where the streets have no name

Where the streets have no name

Where the streets have no name

Still building

Then burning down love

Burning down love

And when I go there

I go there with you

(its all I can do)

*

Снимка: nafets

"Някак си по детски"

Снимки: snikars

Усещане за място, намиране на история

Първо трябва да намеря мястото...

"Това е дарбата на всяко място - само да посочва историята си. Много е важно да не внасяш собствена си история в него, просто трябва да го оставиш то да ти разкаже своята."

Вим Вендерс

Хора и места

Обичам да срещам разлини хора. Да изслушвам тяхната история и да разбера от какъв ъгъл гледат света. За миг поглеждам през призмата на техния обектив и разбирам какъв е цветът, с който виждат света.
А тогава и аз мога да покажа нещо друго...

Снимки: Доната Вендерс

АЛОЕ ВЕРА – аптека в растение

Векове наред Акове Вера е известно като чудотворно лечебно растение. Още в древен Египет и други древни цивилизации то е познато с красотата, здравето и дълголетието, които дарява.

На пръв поглед растението прилича на кактус, но е от семейството на лилиите. Алое Вера е диворастящо растение в Куба, Мексико, Бразилия, Африка и на Канарските острови – държави с изключително топли лета, в които продължително време няма дъждове. За да може да издържи на сушата, в листата му се натрупват големи водни запси, които се подменят на около 5 години.

Христофор Колумб никога не е тръгвал на морско пътешествие без растението Алое Вера. Характеризира го като „доктор в саксия”.
Днес са познати повече от 300 вида Алое Вера, но не всички притежават ценни вещества. Най-добро действие върху кожата и човешкия организъм има Алове Вера Барбаденсис Милер.
Екстрактът от Алое Вера Барбаденсис Милер съдържа около 200 ценни съставки, между които са ензими, витамини, минерали, основни аминокиселини, захари и т.н.

Алое Вера е растение, познато с лечебните си свойства вече 6000 години. Едно от най-признатите свойства на Алоето е възстановяването на кожата. Интензивно хидратира и поддържа кожата, като успоредно с това я предпазва от преждевеременнно остаряване. Има резултатно противогъбично, противобактериално и противовъзпалитлно действие. Ди-захаридите, съдържащи се в Алоето, се смятат за най-добрите биовъзбуждащи фактори в природата.
То може да засили защитата на организма, но и да уравновеси метаболизма. Свойствата на Алое Вера да подсилва имунната система предизвикват все повече интереса на научни изследователи от целия свят. Съществуват много заболявания, за които се смята, че Алое Вера лекува или подпомаха лечението: възпаление на дебелото черво, псориазис, херпес, екзема, гъбички, запек, различни нарушения на храносмилателния тракт, артрит и др.
тракт, артрит и др.

КАДЪР

Ракурси танцуват и докосват небето, после земята, а там и човека...

В дълбочина и в далечина тича образът и спира и пак рисува...

Обективът скача на нова планета и фокусира еделвайс...

Той може всичко- да плува, да тича, да скача и да лети, и после да мечтае...

Черно-бял и цветен екран, проектиран през призмата на професионалното око...

КАДЪР с тайм код и с преливки и много настроение и авторски замисъл...

Четити ъгли и един център, а на него обектът и фиксиране...
ЩРАК!

Текст: Станислава Л.

СЦЕНАРИЙ

Чертая скеле на бъдеща сграда, конструкция и картина...

Рисувам без прекъсване, навързвам нишка от събития и образи и бленувам за цялостта...

Предвкусвам пикантния кадър и ведрата музика...Секунди и минути и стоп кадър...

Режисирам бъдещото възприятие на зртиеля и оформям картината за телевизора и екрана на душата...

Човекът, който може да чете и да анализира собствената си душа, през образите на сглобения филм...

Консктруирам и се чувствам откривателски вдъхновена от новото начало и непипнатото бъдеще... там където няма отпечатъци от ръце, от очи и от камера...

Невидимо начало на извор от емоции и странности...
Преплитат се героите и искат още и още от мен - оригиналност и липса на баналност...
Непридвидимост и баланс...

Навлизане в сигурно и обитаемо пространство - на него - сценария...

Невидим полет на нечие въображение и моя почерк и ново питие пълно със свежест и чистота...

Аз и сценарият на лист, в табличка и букви в болд и подчертани фрази.
Тайм код и кавички.
Моят сценарий.

Текст: Станислава Л.

Изкуството е...

изкуство и птица
изкуство и песен
изкуство и човек

изкуството е да виждаш, това което не е запечатано във видимото
да рисуваш като носиш аромата на бъдещи добрини и светли лъчи
изкуството – откритие и откровение

изкуството е свободата да се откъснеш от рамките на одобрението на този, който би желал да оцени и категоризира твоята работа
да забравиш и да твориш
оставаш верен на твоето изкуство





изкуството е сред пустинатя и в сухата земя да посееш живот и да го видиш как расте
изкуство е да видиш как се превръщаш във възстановител на развалини и възобновител на много поколения
защото това, което правиш вдъхновява и съживява

да погледнеш зад хоризонта и да нарисуваш образите на бъдещите събития
да погледнеш пророчески в простора и да рамкираш отблясък от бъдещето
изкуството е да родиш истински неща, които раждат и оставят след себе си други такива

изкуството е да чертаеш скеле на бъдещо обиталище и спирка за изживяванията на много човеци, които идват да отседнат в твоя двор
наблюдавайки творбата, те си тръгват нахранени, провокирани, а може би категорично отхвърлили твоето прозрение

изкуството остава такова дори след смъртта на своя творец, защото то твори и създава такива, които са негови наследници

изкуството дава, то не взема
дарява красота
поставя въпроси
дава и отговори
дарява късчета и парченца от една уловена картина

изкуството не остава незабелязано или скрито
то живее, защото е изкуство
то отива, там където друг не е бил и говори за неща, които друг не е чул досега
то възпитава и изгражда стълбата на идващи таланти и творци

изкуството ми позволява да пиша без рамка в момента
да рисувам отвъд очакванията на други
да изразявам уникалността, която само аз притежавам

изкуството е нещо, което не възгордява, а смирява

изкуството не винаги обяснява
не винаги говори според очакванията на други
то е изкуство и има свои правила
то е това, което те провокира да продължиш, но и балансира да спреш
точно сега!

Текст: Станислава Л.

Един ден на клошаря през погледа на бездомното куче

Малко преди полунощ...
Двамата бродят из тъмните улиците на града, а часът е... малко преди полунощ. Обикновено се ориентират за времето по уличните часовници и засиленото усещане за глад рано сутрин и късно вечер. Всъщност това усещане при тях е постоянно – така че често астрономическото време няма значение за тях. То се измерва в разстоянието от последната до следващата порция храна. Тази вечер двамата търсят подслон до сутринта.

Това са те – клошарят и бездомното куче. Той е дрипав и единственото му имане е един мръсен чувал, в който събира хартиени отпадъци или просто отпадъци и малкото старо касетофонче, което беше намерил отнякъде. А кучето го следва навсякъде. От време на време клошарят му дава нещо за ядене и това е достатъчно за кучето да остане с него.

Ретроспекция...
Неопределени образи се движат нависоко, динамика и забързаност, която не може да бъде уловена. Цвят след цвят – зелено, жълто, червено, бяло. Искрят и блестят опаковките на града. Обувки – лачени и скъсани, високи и ниски, кафеви, черни и малко бели. Настъпват се двама, ходещи в една посока. Поглед нагоре – крака, ръце и преминаващи глави. Стоп! Тълпата.

Но то не разбира нищо за тълпата. За него тя е просто обувки, крака, ръце и летящите глави на забързаните граждани. Това което то не вижда е цвета. Не разбира опаковката на града – не разпознава цветовете и крещящите образи. Кичът е далече от него. Не му е дадено да го вижда. Хората казват, че е далтонист. И са прави. Моят герой – кучето е далтонист, но не знае, че е такъв.

Изниква образ тихо тътрещ се по земята. Миризма на неопределено, но различно от тълпата. Той ходи невзрачен, а сякаш тълпата му дава път. Не казва: „Минете”. Просто се отдръпва рязко, присвивайки вежди и запушвайки нос, докато отминава той – клошарят със своите миризми и багажи и едно малко старо касетофонче.

Преди много време. Не се знае колко много. За кучето времето не се измерва в дни, а в различните случки с клошаря. Преди много време, когато беше гладно, една сутрин, кучето се въртеше около опашката от хора пред една закусвалня. Приведен човек му хвърли хляб, а след малко пак, и пак. Кучето последва човека и беше с него през деня. То не приемаше клошаря като останалите хора от града. Дори не знаеше, че е клошар. Важното беше, че можеше да го следва и да се храни от храната му.

За клошаря кучето стана приятел и верен другар. Говореше му, когато беше тъжен и сам. А за кучето, клошарят стана спътник. То имаше полза от него и остана вярно на своя стопанин. От тогава кучето следваше спътника си постоянно.

Докато не се срещнаха те – очите на клошаря с очите на уличното куче. Тогава става ясно за клошаря, че кучето е далтонист и не вижда цветовете. Не му е дадено да вижда цвета на човешкото лицеприятие, с което хората преценяват, приемат или отхвърлят другия. Цветът на суетата е непонятен за уличното куче. То не вижда тези цветове. От този момент моят герой става най-добрият приятел на клошаря от улиците и кръстовищата. Кучето го следва навсякъде и има за какво. Често получава по нещо от спътника си, не остава съвсем без храна. Така разбираше живота.

Тази нощ, малко преди полунощ...
Тази нощ в близката улица се чуват странни звуци – някакви викове и удари, и счупване на стъкла, и бързите стъпки на тичащи хора. Кучето и клошарят не разбират какво става, но след като мястото остава пусто, двамата се настаняват близо до счупените стъкла по земята. Тук е тъмно, тихо и някак скрито. Добро място за тях да пренощуват.

Работният ден или по-скоро- обиколката...
Започва обиколката за кучето и работният ден за клошаря. Заедно двамата обикалят кофите за боклук. Този ден е щастлив за кучето. Клошарят, ровейки в боклука с куката, която има за това, открива не само хартиени отпадаци, но и храна. Не знае точно каква е и откога, но е храна.

Кучето така и не разбира какви са тези странни хора. Те са толкова много за него, повече от глутница кучета. Много са и са с вдигнали плакати, викат и обикалят града. Толкова е шумно и неспокойно, че то неотлъчно следва своя спътник. От радиото на клошаря се чуват обедни новини и колко мащабна за цяла България е стачката на учителите. За него отново става ясно какви са тези хора, не че това го засяга. В бързината на деня се появяват и репортери, оператори и камери, които за кучето изглеждат заплашителни, дори повече от вдигната насреща му тояга. Те бързат да отразят събитието, а двамата скитащи се другари, се запътват към следващата кофа за боклук.

Очите на кучето засичат странните обекти с камери и микрофони – това е само пейзажът.

Привечер...
Минават покрай статуята наречена «Света София».

Неразбираема, висока, бездиханна статуя. Празна и куха. Очите й нямат какво да дадат – само две дупки. Моят герой не разбира какво е статуя, но разбира, че в това «нещо» няма живот и дихание и знае, че нищо не може да му даде – и не само на него... Сега е студено и вали дъжд...

Късно вечерта...
Вече е тъмно. Вятърът се усилва. Чува се шум от хвърчащи ламарини. Чуват се гръмотевици, виждат се светкавици. Започва да вали дъжд. В близка улица до статуята беше вчеращния им заслон. Те бързат да отидат на същото място. Сега там група наркомани пушат. Кучето не знае какви са и какво правят, но клошарят променя посоката. Той не се плаши от групата младежи, нито пък те приемат кучето и клошаря като странни обекти. Дори не ги забелязват. Клошарят тръгва да търси друго място.

Скоро кучето вижда пред себе си нещо огромно – Националния дворец на културата. Разбира се, за него това не означава нищо, а изглежда и за клошаря. Двамата влизат в подлеза на НДК. Там има място за тях тази нощ. За кучето важното е, че няма да е мокро и докато неговият спътник спи, то отново ще разрови скъсания му чувал, за да изяде останалите къшеи от деня. Така прави всяка нощ. Това и го задържа при клошаря. Той е неговия спътник.

То е далтонист. Има спътник и сигурен източник на запаси. По него се ориентира за света, макар че нищо не знае за големия свят, освен за този на клошаря. Това му е достатъчно.

Малко преди полунощ...

Текст: Станислава Л.

Криле на желанието, Вим Вендерс

WINGS OF DESIRE
1987

Director:Wim Wenders
Screenplay:Wim WendersPeter Handke

The sky over Wenders' war-scarred Berlin is full of gentle, trenchcoated angels who listen to the tortured thoughts of mortals and try to comfort them. One, Damiel (Bruno Ganz), wishes to become mortal after falling in love with a beautiful trapeze artist, Marion (Solveig Dommartin). Peter Falk, as himself, assists in the transformation by explaining the simple joys of a human experience, such as the sublime combination of coffee and cigarettes.
Told from the angel's point of view, the film is shot in black and white, blossoming into color only when the angels perceive the realities of humankind. Ultimately, Damiel determines that he must experience humanity in full, and breaks through in to the real world to pursue a life with Marion.
A hugely acclaimed and multi-award winning movie including Best Director for Wenders at Cannes 1987; which was remade in 1998 into City of Angels starring Nicolas Cage and Meg Ryan.

Song of Childhood

By Peter Handke

When the child was a child It walked with its arms swinging, wanted the brook to be a river, the river to be a torrent, and this puddle to be the sea.
When the child was a child, it didn’t know that it was a child, everything was soulful, and all souls were one.
When the child was a child, it had no opinion about anything, had no habits, it often sat cross-legged, took off running, had a cowlick in its hair, and made no faces when photographed.
When the child was a child, It was the time for these questions: Why am I me, and why not you? Why am I here, and why not there? When did time begin, and where does space end? Is life under the sun not just a dream? Is what I see and hear and smell not just an illusion of a world before the world? Given the facts of evil and people. does evil really exist? How can it be that I, who I am, didn’t exist before I came to be, and that, someday, I, who I am, will no longer be who I am?
When the child was a child, It choked on spinach, on peas, on rice pudding, and on steamed cauliflower, and eats all of those now, and not just because it has to.
When the child was a child, it awoke once in a strange bed, and now does so again and again. Many people, then, seemed beautiful, and now only a few do, by sheer luck.
It had visualized a clear image of Paradise, and now can at most guess, could not conceive of nothingness, and shudders today at the thought.
When the child was a child, It played with enthusiasm, and, now, has just as much excitement as then, but only when it concerns its work.
When the child was a child, It was enough for it to eat an apple, … bread, And so it is even now.
When the child was a child, Berries filled its hand as only berries do, and do even now, Fresh walnuts made its tongue raw, and do even now, it had, on every mountaintop, the longing for a higher mountain yet, and in every city, the longing for an even greater city, and that is still so, It reached for cherries in topmost branches of trees with an elation it still has today, has a shyness in front of strangers, and has that even now. It awaited the first snow, And waits that way even now.
When the child was a child, It threw a stick like a lance against a tree, And it quivers there still today.